A Jailhouse symphony

Когато птицата се учи да лети

2010-10-21T11:53:00.000-07:00

Когато свободата ти отнеме някой,

ти ставаш като птица с' счупено крило,

ридание безмълвно се излива,

и сякаш чак от Ада идва то.

'А туй пък що?',ще се зачуди някой

и в миг ще почна аз речта-

Че свободата не е просто дума,

а,май-най-ценното в света.

И примерите в купища

излишни са сега,

разказвам в кратко

мъничка историйка,

що сладко да ти проясни ума.

История за утрото,

в което птичка пее,

там някъде,във близкия клонак

и слънцето лежерно грее,

забравило изчезналия мрак.

И някой там е

в стаята си малка,

седи на стол със крива облегалка,

чете поезия,мечтае,сътворява пак

а някъде във дъното на джоба му

спокойно смачкан е петак.

'Само петак?!',

ще ме прекъсне верния слушател

и в плен на прагматичен мрак,

ще се изсмее най-цинично,

и повече ще ме накара да разкажа

за тоз нехранимайко и глупак.

'Нехранимайко и глупак?',

ще му отвърна тихо

и с ведри думи и усмивка на уста,

аз рязко ще попаря дързостта му,

ще му посоча,че греши в това:

'Докато тук стоим,

заточени във делничната суета,

и ти умуваш

'Какво,за Бога,значи свобода?',

е някъде далече странния герой,

улисан пак във бурни мисли,

идеи силни и мечти безброй..

Да,точно-онзи-

нехранимайкото,голям глупак,

е някъде далеч от тривиалното

и стиснал във ръка петак,

безстрашно взрян във неизвестното,

купува си билет за влак.

И тук в очите на слушателя

безмълвно появява се сълза

и ясна мисъл просиява във ума му-

май веч разбрал е що е свобода..

И утре ако ти разхождаш се,

по улицата пуста из града

и чуеш тия звънки стихове,

'Когато свободата ти отнеме някой,

ти ставаш като птица с' счупено крило..'

о,знай,че,

развълнувано приветства някой свободата си-

в света най-светлото добро.

2010-09-09T02:25:00.000-07:00

Kind of a friendship ode.

I hope you know when sky is dark

when stars sleep hidden in a lonely park

when world has fallen down for you..

oh,when that's not a bad dream,but it's true..

you know my little someone,

where you can find me..

and in a moment i'll run for you..

and be sure,wherever you are,i'll find you

i'll come in (the) dark,

and stay with you..

both hidden in the lonely park.

no lights,no brighter stories from the past,

just you and me together..

and that special silence..

that won't forever last...

cause when i see you smile i'll run again..

but when you need me,be sure,i'll be near,

i'll come to take your sadness

and your fear..

remember me,you know,

for you i'll make all special things i can,

i'll follow you wherever (you) wanna go..

2010-07-09T06:08:00.000-07:00

Моето малко парченце душа

Спомням си моето тихо местенце..

И сякаш някъде далеч,

обвито в мъгла,

пред мен го плавно рисува ума.

И всичко е същото..

Пропито с история,

мирише на мухъл,

но носи душа,

и мрак се преплита

във него с' смеха..

И пази историите

на малките хора

с големи мечти,

със празни джобове,

но с пълни души.

И в душевната зима,

настанала вред,

струи топлина там,

отеква сонет..

И нежна мелодия

тихо в нощта,

звъни там китара,

твори красота..

Красиво е.

Но аз съм далеч,

изчезва отново споменът мой,

наситен и с плач,

и с усмивки безброй..

И ето ме тук.

Отронвам отново малка сълза

защото знам,че далеч е,

моето място,

далеч върху купа

със вехти неща.

9.07.2010г.

*посветено на моето малко,

специално,мизерно местенце,

което ме прави щастлива.

2010-01-09T12:57:00.000-08:00

Ода за графитеното човече

Звън след звън,
причина нямам
да изляза навън.
Прекалено сиво има в моята душа,
уморен съм твърде да вярвам в красота.
Времето отдавна ме притиска
и бляна мой за слънчев лъч
разкъсва и потиска.
Тук съм,а няма ме вече,
за сладък смях са
спомените мои далече.
И чувам пак:
'Върви,върви,върви,
на малките неща
не се поддавай ти.
Блянове,приятни планове
и сладостни мечти-
о,заблудени,аз искам резултати,
а не на мисълта ти илюзорни красоти!'
А аз съм там,
стоя и гледам ужасено.
И някак тъмно е и тъжно е
в сърцето мъничко,самотно и смутено.
И виждам се - ужасно съм далече.
Отдавна изтрил от паметта си
светлото начало,
аз съм ужасно,мрачно и безжизнено,
едно безлично,графитено човече..
Но изведнъж..ми става топло,
проблясва някъде сияйна светлина,
а аз съм вече нещо ново и пробудено
и чувствам се красиво някакси,
отново вярвам в песента!

09.01.2010г.

Посветено на красивите и силни неща,
които умеят да връщат усмивката..

2009-05-27T01:23:00.000-07:00

Илюзия за изящество

И нежни звуци аз отново чувам,
но не искам аз да знам,
отде нашепват ми,не искам да умувам.
И тайно в себе си разбирам истина една,
красива истина,рисувана от песента..
Не искам да съм скитник
из реалността,
избирам да остана тук,
обичам нежността,наслада чувствам тук,
на прага съм на вечността..
И чувствам тайна сила,нещо,
каращо ме да мълча,
една мелодия,симфония за красота..
И нещо идеално има в нея-
няма грешни тонове,
ни жалки недоразумения
и сякаш нея свирят ангели
с неземни,майсторски умения..
И нежно аз очи затварям,
на фантазията
прекрасна своя проговарям.
И посягам аз към нея,
усилия полагам да я задържа
и ето,веч я няма,
пада,изпарява се като дъжда.
И в горчива мъка отварям аз очи,
събуждам се от нея,
ах,страшно е,ужасно ми горчи.
Оглеждам се наоколо
и мигом осъзнавам аз това -
били са само сън
мелодията нежна,
изяществото,вечността,
а аз съм тук,
ах,страшно е,но тук съм,
обратно във реалността..

27.05.2009г.

2009-05-26T10:54:00.000-07:00

Ода за калния

Казвам ти,това е история славна,
никой не ще я накара да стане забравна..
И сигурно сега прехвърляш
някой бляскав крал,кралица със
неземна красота
и разни бляскави предмети
разхождат ти се из ума.
Но,не,този път май не позна,
не е туй приказка,
що смайва тук наивната тълпа,
а ода за негодника-пияница,
потънал някъде дълбоко във калта.
Почуда,смях,наивни чувства
в миг един изпитваш,
за мъничко подробности
около мен се ти допитваш..
И тук започвам,
и няма страх,
и няма колебание..
начало слагам аз на одата,
на тая за човешкото страдание..
Безимен пияница,негодник един,
героя е в случая-нито крал
или вълшебен лампен джин..
Едно нищожество,
срам бил за изтупаното,
снобско множество..
Разбираш ли,един негодник,
който само дреха на гърба си имал,
и всеки се срамувал да му стане сродник..
Защо?..ами,защото..
той имал дързостта да плюе обществото..
показвал не благоприличие,а сочел злото.
Да,тъй било,отлично ме разбра..
За него граница не съществувала,
крещял,осмивал,сочил
с всичка сила глупостта..
И всички подминавали го
с някакво презрение,
сякаш някакви цинизми той изреждал,
а не свободното човешко мнение..
Не..за тях значим му бил вида-
пиян негодник,скитащ надълбоко във калта..
Веднъж край него минал лъскав сноб,
на обществото смешно и изкуствено
един невзрачен,жалък роб..
И с подигравка дръзко изкрещял:
"Хей,недоразумение природно,
на чудовище,ти,същество подобно.
Върви ръси морални ценности
във кръчмата..
на твоята най-вярна сродница,
на дъба дъщеря му-бъчвата.
Недей на булеварда всявай смут,
не занимавай нас,висшите,
с абсурдния диспут.
Върви си,другаде търкаляй се в калта,
не занимавай с глупости заетата тълпа.
Ти май останал си съвсем
без лично уважение,
та продължаваш във калта нелепото сражение."
Кратко мълчание,а после дързък смях,
прозвънна мигом от устата на
нашия кален "монах"..
а после спокойни думи
от тая същата уста
зазвънтяха надалеч в огромната тълпа:
"Слушай,снобско псе,
аз избора направил съм си вече-
по-добре във калта,ала свободен,
а не безгласно жалко човече.
И мислиш ти,че аз съм мръсно,
бедно,нескопосано създание,
ала жестоко лъжеш се,
свободен още съм,
и всичко,що си мисля-казвам,
не знам дали ми го признаваш,
но не във теб наистина е тя,
УСМИВКАТА ОСТАВА МОЕ ПРИТЕЖАНИЕ!"

26.05.2009г.

Посветено на малките,бляскави сноби
(или иначе казано - на обществото малките,безгласни роби)

2009-04-21T12:41:00.000-07:00

Twinkle,twinkle little star..
Или едно малко напомняне,че всеки е специален

Поглед,пълен със презрение,
и ето тук,сега,
изпълва се душата с унижение.
Защото един е,явно,
тоя,който заслужава уважение,
И гледат те с поглед лукав,
и интонацията подсказва
тяхното дразнение..
Защо..защото днес не си звездата,
не си тоя,който пленява тълпата,
знам..днес май ти не си велик..
и аз не съм - ние просто зрители сме
на великия му звезден миг..
В душите ни няма завист,нито омраза,
няма ги тия грозни твари,
рожби на душевната проказа..
Ала странно е..и мъничко
досадно - не искаш да
си в обществото псе досадно.
Не,хиперболите са забравени,
а чувството е истински такова,
като че ли в душата има
капка силна отрова...
Защото сякаш погледите,
привидно любезни,
те изпиват
и чувстваш се ненужен,
личността ти полека
неусетно изтриват..
Не,ти не си Блестящия,
а просто малко човече,
изпълвано от малки щастия.*
Ала това не дава правото
на никое човешко множество
да те сочи като някакво нищожество.
Но,моля,запомни това,
дори някъде да мислят,
че си просто част от цялата тълпа,
ще има място,на което
винаги ще те ценят,
за тях ти винаги ще си най-ярката звезда..

*радости

21.04.09г.

2009-03-16T12:13:00.000-07:00

Билет за кино

Сред купа вехтории,
някъде в старата ми
тетрадка по математика,
или,знам ли, май изпадна
от записките по граматика,
намерих малка част
от миналото свое..
нещо,що все още
предизвиква тръпка, то е.
Един билет за кино бе това,
навяващ бурни спомени за младостта.
Докоснах го и сякаш порази ме гръм,
в главата си дочух особен звън..
И сякаш беше вчера,
пред мен разкри се
старата картина..
Вървеше групичката ни
сред души стотина.
Помня го,сякаш бе вчера-
театъра,а после въртележката,
разходка из музея на
находките от изминала ера..
О,ярък спомен е останал от тогава-
закачките,шегите,
несдържана младежка врява.
Тогава беше ярък,слънчев ден,
в живота мой бе миг благословен.
Спомням си го ясно -
изпитите вече бяха минали,
горещите емоции и вълнения от тях-
забравени и поотминали.
И беше време за мотаене -
за радост и за сладост,
не за мъка и роптаене.
След слънчевия,светъл ден,
време бе за филм необикновен.
Сюжета смътно спомням си,
не мога туй да скрия,
спомням си само,
че не бе скучна помия.
Беше..той беше..за мечтатели,
за нови тръпки,сила за борба,
победа на ума,доброто,
за духове силни и млади откриватели.
И тогава всеки от нас просто..
замълча,обзе го силата на младостта.
И всеки свои планове започна да крои,
за пътешествия,постижения,
врагове,приятели добри.
Накрая филмът просто..свърши,
и всички разделихме
се с неясни приказки
и никой мисълта си не довърши.
И сякаш туй бе края..
и ето,ето,че безкрайност няма рая.
Така бе,всеки пътя си пое,
мечтата всеки на ръце си взе.
И тръгна всеки нея да осъществи,
обзет в мечти за радост и щастливи дни.
И някак неусетно си отиде младостта,
и няма я веч волността,безгрижността,
нерядко някъде граничеща със лудостта.
И тъй сега стоя,
подреждайки таванската си стая,
и думи аз не мога да намеря,
откъде-не зная.
И в сладки спомени
за младост,волност и латино,
трепереща стоя и в тихи,нежни сълзи
аз стискам стария билет за кино...

15.03.2009г.

2009-03-14T10:05:00.000-07:00

Доброта или "доброта"..

Не,стига,не мога повече да понеса,
достатъчно количество поех
от самота,духовна слабост,
безнравственост и суета..
Омръзна ми
и мразя мнимата си свобода,
свободна чувствам се,
но като птица със отрязани крила...
И чувствам тук,че може би ще спра..
аз нямам вече сила за благородни слова.
Разбра ли ме,аз казвам "Стига!",
не искам вече да съм просто.."добра".
Ах,как силно мразя тая дума-доброта,
ала не,не истинската,а таз фалшивата,
присъща на позорната тълпа..
Разбираш ли,днес думата "добро"
не носи святото значение,
а лицемерието на наш'то общество..
В нея вплътено* е грозното зло-
човека с лукаво сърце е,
но с опаковка лицемерно добро..
Ала не..
тук аз отказвам да участвам,
напускам "играта",
духовно пораствам.
И спирам вече да бъда "добра",
не съм вече част от тая тълпа.
И когато някои пада,
аз няма да нося лукавост
зад привидна красота.
И без всякаква излишна суета,
ръка безстрашно,
без да се замислям,ще подавам,
ще бъда истински добра.

*въплътено

Фантазия за мъничко добро

2009-02-27T00:30:00.000-08:00

Фантазия за мъничко добро

Насред стая тъмна аз лежа,
лежа си аз и дишам учестено.
И мисля си,ах,мисля си на глас
за съществуването тъй...опорочено.
И в тихи думи,малко безнадеждни,
полагам аз усилия последни.
А за какво ли,ах,за какво?
Все още съм в процес на търсене...,
аз търся отговора на въпроса:
"Какво е туй да си човек
в съвременното наше общество?"
Въртя се,съзнанието си аз
до крайност ангажирам,
ала,уви,само позорни,
позорни примери за
човека в обществото
аз откривам.
И тъй остава ми едно..
лежа,
лежа умислена и фантазирам.
А за какво фантазиите са,ли,
защо последното останало са те,
единственият лъч в душата моя-
на обществото днешно
едно объркано дете.
А фантазиите..те..
те рожби са на моята мечта,
мечта за свят различен,
изпълнен с радост,с красота.
Те са мечтана хармония,
хармония надлъж и нашир,
спокойствие в човешката душа,
парче наслада и душевен мир.
И в края моите фантазии
*са усмивка,
усмивката на днешния човек,
с душа непълна с пошлост,
неопетнена от на злото
позорния и грозен ек.
И тъй лежа,
лежа сама и фантазирам,
с глава,бушуваща в'въпроси,
и питам се,но май
все още не разбирам...
Но знам едно,
дори да срещам всеки ден
огромно зло,
аз просто смело ще го срещам,
с борба и храброст,
с фантазия за мъничко добро.

*са за усмивка

27.02.2009г.

2009-02-20T11:44:00.000-08:00

Мим или истински човек без грим

Стига,
казах стига!
Изтрий го,
изтрий проклетия
си грим..
Аз повече не искам,
не искам да те гледам-
един престорен и самотен мим.
Стоя сега и гледам
полуопразнения лист..
а после теб поглеждам,
а после своята душа и
осъзнавам,че..съм просто
песимист..
И търся я,
красивата надежда,
ала в главата ми
върти се мъчна мисъл,
която все до отчаяние ме свежда.
А после ти усмихваш се престорено,
поглеждаш ме със поглед
мазен и изкуствено вежлив,
и питаш ме,ах,питаш ме
"разстроено"
защо ли аз не съм щастлив.
И после аз поглеждам те
със поглед истински,лъчист
и давам ти едничкото,
що притежавам -
един житейски принцип чист.
Не,не е закон със алинеи сто,
а краткословен кодекс
на това как да си личност
във днешното човешко общество.
Тук вече крайно се объркваш,
нервите ти не издържат,гневен ставаш
и..най-накрая се побъркваш.
Започваш да крещиш,
да плачеш,
във пристъп нервен да ръмжиш.
Рояк обиди върху мен да сипеш,
кат' лешояд около мен кръжиш.
А колкото до мен -
на мен ми става леко на душата,
и в миг разсейва се съмнението мое,
и истерията ми,и тъгата.
И най-накрая падаш изморен,
от своя собствен гняв си покосен.
И дишаш тежко и със още нервен глас
ме питаш аз защо се смея,
гледаш ме със злоба и захлас.
И аз накрая проговарям,
с душа спокойна вече,
със спокоен глас.
Не искам вече напрежението
да те измъчва
и с щастие бушуващо в сърце,
прегръщам те аз
страшно силно
със двете си измъчени ръце.
И с прости думи,
които винаги ще помниш,
прошепвам:
"Браво,моето дете".
И недоумението веднага
аз прекъсвам,продължавам с
други думи две:
"Не се гневи,че смея ти се на гнева,
но туй е нещо,що те прави личност
и отличава те от слабата тълпа."
И ето,озарява ме надеждата отново
и мисля си,че правилно си
ме разбрал,че грима и маската
отдавна ти си закопал.
Аз знам,че вече
ти не си един самотен мим,
а личност си със силна воля
и дух железен,несломим.

Посветено на всички мимове на
човешкото общество,с пожеланието
да се научат да крещят мнението си
и да свалят грозната маска на отчаянието,
суетата и лицемерието...

20.02.2009г.

2009-02-10T11:29:00.000-08:00

На Странницата

Знаеш ли коя е,
мислил ли си някога
за нея и за туй,що
тая странница мечтае.
Или ти си от ония,
за които тя е просто
една незначителна
човешка стихия.
И ти ли тъй я подминаваш-
с усмивка мръсна на лице,
самодоволен,груб и злобен
и с злоба черна във сърце.
От тия ли си,
дето винаги я подиграват,
и видят ли лъчите в
нейните очи,
попиват ги веднага с мрак
душевен,
и мигом ги превръщат
във сълзи.
И как тъй ти,
без шанс да и дадеш,
крещеще дръзко във лицето Й,
без опит ни да разбереш.
Защо - това аз няма
да те питам,
загадка туй е,
що разплитам.
Знам,виждал съм те и преди,
но ти не беше сам,
а цяла пасмина
глупаци,
що караше я да крещи.
И тук се смееш и
отричаш -туй нещо е,
що най-обичаш.
"Кога крещяла е"-
ме питаш ти във мазен тон-
"тя никога не е
издала нито стон".
И тук аз вече не издържам,
към спокойствието отдавна аз
не се придържам.
Напират във главата ми
обиди разни,
що в отговор са на
постъпките ти мазни.
Не,тя наяве никога
не е крещяла,
в душата само
мъката си е кътала.
Това е,знай,
за нея мъчно наказание-
да отговаря на обидите ти
с гордост и мълчание.
Не,не стой в привиден шок,
на лицемерието изкуственият смог,
тъй просто си душата отвори
и думите ми прости разбери -
Когато странницата видиш ти,
не я упреквай,не давай й сълзи.
Забрави за миг своите приятели
"добри",
безмълвен ти не стой,
а мнението си изкрещи.
И тъй,без повече секунда
време,
отскубни се от позорното си
"племе".
Усмивката й нежна приеми,
и блясъка във нейните очи.
Поспри за малко ти до нея,
хвани ръката й,
обичай свободата й,
и брат бъди на уличната фея...
10.02.2009г.

Житейска приказка

2009-02-03T03:02:00.000-08:00

Житейска приказка.

Живот.
Фурор.Позор..
и пак фурор,
и пак позор..
И тъй нататък,
туй е приказката
за живота кратък.
Аз знам,че всички
знаете това -
за мъките човешки,
спадовете,
за успехите
и радостта.
Ала,моля, не
ми се гневете,
моя разказ още
малко потърпете.
Аз знам,че никой
няма нервите
да слуша
за нещо,
що дошло му е "до гуша".
Не иcкам да ви отегчавам,
но напоследък дълго
разсъждавам.
Пoдтикна ме към
таз дейност,сериозна
и значима,
една душа млада,
отчаяна и наранима.
Туй беше момче,
седящо на пейка
на градската гара.
Чудеше се той
на кой ли влак да cе качи
и де ли той
ще го откара.
А време имах аз до своя влак,
реших да поговоря с него,
да му помогна,
да отнема черния му мрак.
Отидох и със спокойно лице
заговорих младото,
угрижено дете..
И сякаш той отдавна
туй бе чакал,
човек да го изслуша
и прегърне ако би заплакал..
И тъй в разговор непретенциозен,
започнахме да разнищваме
проблема сериозен.
Разказа ми той за своите близки,
хора,макар и бедни,
винаги осигуряващи му
вещите потребни.
И как той сам решил е,
че трябва да излезе от калта,
да намери щастие,
да им отвърне тъй*
на дадената доброта.
И започнал,
мечтал,планове за
бъдещето свое
той чертал.
Ала не само това,
работил здраво,
отговорно,
никак на шега.
И станал първи
във всичко-
и голямо нещо,
и мъничко.
Ала веднъж..
пропаднал,провалил
се той във свое
начинание,
туй,що го е довело
до въпросното сегашно
отчаяние.
И просто се изплашил,
събрал си вещите в торба
и тръгнал просто някъде
да си търси той друга съдба.
И мислел си той :
"Ама как тъй,от човек,
що е винаги първи,
сега съм като звяр,
умиращ в кърви,
излизащ губещ от тоя двубой"..
После последва тихо ридание,
особена скръб и
тягостно мълчание.
А аз просто стиснах силно
тая младежка ръка,
разказах му тоя странен
разказ -
тоя за човешката съдба,
тоя странен низ от
радост и тъга.
Стояхме дълго и говорехме,
съгласни бяхме ний,не спорехме.
И изведнъж погледна ме
с дълбоки,грейнали очи,
отнели сякаш на слънцето
всички лъчи и леко ми
прошепна :
Благодаря за туй,
че ставам аз сега,
за туй,че имам
сили нови за борба.
И за това,
че припомни ми за
живота,
за човешката съдба -
че не е само радост,
победа,суета,
а низ е странен,
низ от радост и тъга.

03.02.2009г.
* със същото

Крепост от стомана

2009-02-01T06:05:00.000-08:00

Крепост от стомана

"Мълчи,ти нямаш правото на мнение!",
викаше силно в яден разгар
оная озлобена,тъжна твар.
А после последва шамар,
а после друг..и тъй нататък,
ненужно е да ви разказвам
* туй в остатък ..
А случката развиваше се
в тъмен,мрачен град,
един студен и грозен ад..
А тия двамата наши герои
бяха пълни две противоположности,
едни объркани човешки сложности.
Единият беше пътник,скитач,
а другият - някакъв
кметски,измамен сметач.
А битият беше скитникът,
момчето с раницата на гърба,
що обичаше живот на ръба..
И тоз грозен спектакъл
развиваше се на площада
на града,
под сивото небе и под дъжда.
А предмет на спора,
що беше насъбрал маса хора,
беше..просто любопитен поглед,
на света извън града им
оглед.
Още ти не разбираш,нали-
разни крещежи,побой,там..
вали.
Добре,бързам аз да ти разкажа,
историята цяла аз да ти покажа.
Момчето-скитник,
що мрази мрака,нищетата,
решило тъй..да се разнообрази,
да погледне що е извън
на крепостта вратата.
И тъй..покатерил се на скришно
по желязната стена,
за да види как е там,
навън,в света..
И просто тъй,
като видял света,
решил той да разкаже на
нещастната тълпа.
И почнал,
разказал им за свободата,
за любовта, за красотата.
за синьото небе
за красивото детство
на всяко дете.
И чул го тоя,
злобния градски сметач,
и грозно смъмрил
момчето-скитач.
Ала защо,питаш ме ти,
ала защо всички тези беди..
Странно,нали - нима
обида е залсужил тоз,
що за свобода си бленува,
що иска просто щастие,
** живот,да го вълнува.
Не знам и аз,
ала тъй се гневеше
кметския сметач,
слушайки за бляна
на волния скитач.
И как така,
възкликваш ти,
за бляна негов
"сметка" той
ще му държи..
Ох,от мисълта за
грозната кавга,
забравих да ти кажа
за града.
Туй беше мръсно място,
тъмно и позорно и
в него демонското
смятано достойно.
Такова беше -
ни скитник,
ни никой дори,
говореше за свобода
и слънчеви лъчи.
Една студена крепост,
едно мръсно стоманно чудовище,
на волността и щастието
позорно гробище...

01.02.2009г.

* останалата част от случката
** вълнуващ живот

Английски чай

2009-01-31T11:12:00.000-08:00

Английски чай

Там някъде в Лондон
издигаше се нейното
имение - едно велико
Бароково творение.
Имаше си всичко-
от огромна и
красива градина
до луксозна голяма
камина.
И напук на хорските
вярвания-богатството
носеше и само страдания..
Беше тя едно нещастно
същество от висшето
лондонско общество.
Задръж си от учудване
въздишките,
веднага аз започвам да
разплитам нишките..
От мъничка туй беше,
просто до свикнение,
да изказва
мълчаливо мнение.
Такава беше тя,
нежна,грациозна,
в красота витаеща,
винаги спокойна,
нероптаеща..
Тя беше дама,
значението на думата
изпълваше докрай,
малка и нещастна,
затворена във
илюзорен рай.
Лондон,пет следобед,
знаеш ли туй що означава-
време е за "чаена забава".
Отново всички lords and ladies,
натрюфени и грациозни,
фалшиви и
досадно претенциозни.
A тя стоеше далеч от тях
в прекрасната градина,
сама,унила и ранима..
Стоеше тя със часове,
стаила дъх,
заслушана във детските
пискливи гласове.
Мечтаеше си,макар и за миг
да е малка,скитаща,
дете на вятъра,
а не безлична част
от на благородието
театъра..
Бленуваше поне веднъж
да се изцапа във калта,
да скита безцелна
и мокра в нощта..
Ала не,тъй минаваха
дните,а тя беше просто
lady,на която
грубостта,калта,игрите
бяха чужди..
И тъй мина изгрева,
а после слънцето
за нея залезе,
но тя така и от
от имението не излезе.
И никога не почувства
вятъра в косите,
не чу безгрижната
песен на щурците.
И вече знай,когато
видиш някоя такава
lady,запомни и знай,
живота неин не е
сладка захар,
а по-горчив е от
английски чай...

31.01.2009г.

Скитник

2009-01-31T02:08:00.000-08:00

Скитник

Някога през есента,
когато на птиците
я нямаше веч песента,
вървеше скитник,
във дрипи облечен,
мълчалив,замислен,
с живот неизречен.
Вървеше сам по
студения булевард,
брулен от вятъра,
мокрен от дъжда ръмящ,
притискайки плътно
към себе си шлифера стар.
Той нямаше спътник,
вървеше сам..
Във стара войнишка
раница носеше
той целия свой товар.

И тъй подминаваха
го хората,грозни,
с мръсни души,
и в злобен разгар
подвикваха мазно
на себе си :
"О,боже,защо създал
си тая мръсна твар".
Но той никога не се обърна,
не закрещя,не им отвърна.
И не защото смелост
нямаше в душата,
а просто тъй,
Той сам не беше от "тълпата".
Тъй аз стоях и дълго
наблюдавах го,
и мислех си едно -
че тоз човек е тъй специален,
звездица в прашното,
позорно общество...
Ала тъй за себе си
не мислеше и той,
скромност излъчваше
странна,доброта силна,
душевен покой.
Но,не,за лукавите
човешки изчадия
той беше просто...
мръсно псе.
Тях интересуваше ги само
мръсотията на света-
бяха свирепи,алчни,
пияни в суета..
А той просто вървеше,
незнаещ що е омраза,
таз мръсна и гибелна
за човека зараза.
И тъй, с усмивка
мила на лице,
радваше се той,
разперил под дъжда ръце.
Тъй дълго гледах го -
едно мъничко неземно същество,

търсещо все

слънцето с очи,
бленуващо за топлите лъчи,
летящо някъде в безкрая,
далече от помията,
от омразата на грозното
човешко общество..
31.01.2009г.